Върховният касационен съд (ВКС) върна за ново разглеждане “вестникарско” дело. Да се обсъдят всички факти и доказателства по случая с пазарджишкия седмичник “Виделина”, с отчитане на практиката на Евросъда в Страсбург, постановиха Надя Зяпкова, Жива Декова и Олга Керелска от Трето гражданско отделение на ВКС. Задачата трябва да изпълни Пловдивският апелативен съд. Решението на ВКС надхвърля конкретния казус с “Виделина”, чийто издател бе осъден да плати рекордните 20 000 лв. за публикувано читателско писмо. То задава стандарти на гражданските съдилища за свободата на словото и отговорностите на издатели и читатели през призмата на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Към него често прибягват засегнати от публикации и търсят разоряващи обезщетения от медиите за “непозволено увреждане”.

Затова думата на върховните съдии се чакаше трепетно - аксиома е, че у нас свободата на словото не е най-тачената. На последно място сме сред членките на ЕС в световната класация за свобода на словото.

Кой е “възложителят” на общественото мнение - издателят, който отпечатва читателските писма, или гражданинът, който си казва думата и изплаква болките чрез тях, бе централният въпрос пред ВКС. Може ли паралелно, в различни дела, “засегнатите” да искат обезщетение и от читателя, и от издателя? В делото “Виделина” два съдебни състава - на Пазарджишкия окръжен и Пловдивския апелативен съд, единодушно отсякоха - щом писмото е излязло, издателят отговаря за него като “възложител” и ще плаща на засегнатите! А авторката Кунка Делчева открито, с името си, бе обявила своето възмущение от политическата мимикрия на бившата общинарка Соня Варникова и съпруга й и недобрата й обществена репутация, свързана със злоупотреба за половин милион лева с общински имот. Пред съда читателката потвърждава мнението си. А “обиденото” семейство заведе дела и срещу нея, и срещу издателя.

“Балансът на конституционно защитените ценности - свободата на словото и доброто име на гражданите, се решава конкретно във всеки отделен случай”, казват сега върховните съдийки. Но и: “Издателят на печатно произведение чрез своите длъжностни лица носи отговорност за верността на изнесената информация по чл. 49 ЗЗД (като възложител) и в случай на поместване на писма на читатели. Дали авторът на публикацията е в трудовоправни или гражданскоправни отношения с издателя, или е свободно практикуващ журналист или гражданин, е без значение”.

Но от 2007 г. (когато излиза „осъденото” писмо във „Виделина”) без отговор стои въпросът какво прави прокуратурата при публичен сигнал за общинар? Не следва ли държавното обвинение да го провери, вместо да пасува, развързвайки ръцете на “засегнатия” да преследва издателя и читателя?

Да напомняме ли на българските съдии, че още през 1996 г. българският Конституционен съд (КС) написа брилянтно решение, в което обяви свободата на словото за ценност на демокрацията. В зората на демокрацията КС прие, че свободата да се разпространяват мнения не свършва до галещите ухотопубликации, а включва информация, мнения, идеи, които “смущават, шокират, дори обиждат държавниците”. Именно от практиката на Евросъда конституционните ни съдии възприеха, че “обществените интереси се обслужват най-добре, когато на хората се осигурява най-широка информация”. Не пречете на критиката към властта, защото журналистът е куче пазач на общественото мнение, е казал Евросъдът. Не е лошо българските магистрати да си припомнят основни принципи на демокрацията, а не в соцстил да превръщат закона в дамоклев меч над главите на журналистите. Защото после идва Страсбург.

- Бих го разделил на две части. „Добрата” е, че случаят се връща за ново разглеждане от нов състав на Пловдивския апелативен съд, и то с важни указания, които стават задължителни за гражданските съдилища.

- Един от мотивите за връщането е, че не е обсъден принципът за необходимост и пропорционалност на държавната намеса в правото на издателя на вестника да разпространява информация, според практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

- Когато говори за баланса и пределите на свободата на словото, а оттам и на присъдените обезщетения, ВКС казва: „Издателят на печатното произведение носи отговорност за верността на изнесената информация, както и че тя е резултат на добросъвестно журналистическо разследване”. Това е невъзможен стандарт – хем информацията да е истинна, хем да е резултат на добросъвестно журналистическо разследване. В практиката на Евросъда двете неща се разграничават – говори се за доказване на истинността ИЛИ на добросъвестността. Именно в тази плоскост – на добросъвестността, трябва да се задълбочи оттук нататък гражданският съд.

Защото наказателните отделения на ВКС още през 90-те години на миналия век обявиха, че добросъвестното цитиране на друг източник на информация вече означава, че съответната медия не носи отговорност за истинността на инфoрмацията. Достатъчно е този източник да съществува.

Евросъдът изрично е казал в няколко свои решения, че когато става дума за публични личности, медията има право да публикува информацията, с която разполага. В този смисъл доказването на истинността е рядко приложим стандарт, много по-често в практиката се стига до въпроса за добросъвестността. Надявам се на ниво апелативна инстанция да акцентират именно върху добросъвестността.

Със сигурност мога да кажа, че когато няма данни един читател да е злонамерен, писмото му би могло да бъде публикувано. Дали и с какви средства данните в него могат да се засекат по друг начин, е въпрос на конкретика и жанр. Все неща, които дълбоко навлизат в професионалната тематика на медиите.